...всичко, което се случва, всяка секунда, трептение се изписва по лицето ми... ужасна издайническа водна повърхност... като малка това много ме плашеше... мисълта, че целият този задух и болка биха могли да докоснат външния свят, да оставят отоворени така или иначе счупените прозорци на опитите ми за същност, грозното, ме плашеше... плашеха ме онези едри тихи капки, които падаха и потъваха тежко, техните кръгове, които все повече разширяваха невидимия ми затвор...
да откриеш красивото в неговото отсъствие сякаш никак не е трудно, дори някак естествено-шаблонно... загаснала крушка в коридор от картонена кутия, спомен за спотаяване и моята малка мъждукаща тишина, в която спирам да дишам, за да доловя стъпките на отсъстващите си думи... това искаше да ми покаже, когато ме доведе тук преизказването, дори препрочитането... изглежда ми всякаш всички са толкова големи и предвиждат жестовете ми, знаят думите ми, защото те са сиви хартийки... и тогава се затварям. сякаш само това може да изглежда естествено.
Няма коментари:
Публикуване на коментар