подарено

най-хубави са онези приказки, които споделяш с малко хора. защото е рядко да намериш слънчевите петна на стъпките на онези, които могат да разбират, в чиито очи има такава необятна вселена, че малко те е страх да надникнеш,... но само малко. защото са добри и толкова истински, че са се превърнали в същества не от този свят, ангели.

всеки път от малката килийка, в която съм превърнала тихия си храм, бих искала да се помоля за онези, за които няма кой да се помоли. и това е твърде съкровено, може би затова искам да остане за малкото хора, които знаят, че когато ме няма, се крия тук.

вятърът може да измисля нови думи, мисля си, че може би той е хаос, който се разлива във формата на небесна вода... и като него събира, носи прашинки, малки клончета, навити на тръбички листа... разбърква мислите ти, но по начин, който единствено ги освобождава от всичко, защото това замайване, което ти дава, тази импулсивност - "хайде в тази посока", е живата вода във водовъртежа от объркване и радост... и докато щастието може да се притаи, то радостта, тя не се е научила, тя трепти в очите ти, не може да се крие, тя тича с всяко докосване до теб.