nightwalking

...час: 00:00. мрачна суха жена на спирката до мен. шумът от отварянето на вафличката в ръцете й се сля с шума на първите дъждовни капки... има нещо много особено в нощния въздух, нещо тежи, плаче, скимти, иска да разтвори тежки клепачи от мътни облаци и да удави всичко в себе си... може би част от онова поглъщащо усещане за отсъствие на светлина, за неестественост на отраженията, за този автобус, който трака, боботи, бучи в подсъзнанието ти, а ти поемаш подобно наркотик всяка процедила се капка въздух от мизерното прозорче, тъй като си достигнал крайната точка, в която не можеш да вдишаш повече прах и смола в дробовете си... сигурно затова си въобразяваш, че сънуваш. да, би трябвало да сънуваш. така би било логично. усещаш се отнесен, а и сякаш е напълно естествено да си, при полжение, че съзнателно си се качил на средство за отнасяне нанякъде... само дето не можеш да си спомниш къде всъщност беше това твое някъде, само да можеше да си спомниш... май трябваше да слезеш. пропусна ли си спирката? или изтрополи кратко по стъпалата надолу, за да избягаш страхливо и гузно от онзи въображаем човек на последната седалка, потънал в дланите и тихите си сълзи... искаше ти се да поговорите, дори да го изслушаш, ако трябва да помълчите, но да не му е толкова мъчно, защото така много боли... защото въртенето на гумите въздиша под тежеста на всички нощни сенки... защото... толкова много защо-та... и защо защото винаги се появява, когато си най-отчаян, когато не искаш да му отоговаряш, а молиш и не разбираш, когато е превърнало парливостта си в риторичност...

всъщност нищо не се случва... после удари градушка.