топли речни камъни

.

бяхме двете в един от следобедите, които ни очакват да сме гласни в мислите си, да си разказваме с погледи, да усещаме малко горчивина по ръба на стъклени чаши в една буржоазно-бохемска стая над площад Славейков, близо до счупените прозорци и опушените гълъби... това предчувствие на входа на тясното магазинче на ъгъла, на фона на звука от машинка за мелене на кафе, на рафтчета с всякави болкучета в лъскави опаковки... една баба доста настойчиво питаше клиентката за цената на вида насипно кафе, който бе закупила, тъй като цената му бе паднала и не се виждаше добре.... стана ясно, че й беше твърде висока и тогава подавачката, пълна къдрава девойка на около 26, се провикна : "Г-жо, ако няма да купувате, вървете си, че правите задръстване!".... видях как тя се обърна към вратата с плетения си обикновен пуловер и сякаш на себе си каза: "Колко хубаво замириса на кафе...."



.............................

ето един от моментите, в които от нещо толкова много ме заболява, че чувствам как ме задушава, едва сдържам сълзите си... може би последният път, когато се почувствах подобно беше в един междуселски "Чавдар", където на задната седалка един възрастен мъж преброи стотинките в шепите си и тихо заплака...

...............


(може би непоносимата болка трябва да се изнесе от тялото под формата на сълзи, тя просто не може да остане в теб, защото ще отрови вътрешното ти същество.....)

.