тази тишина е малко плашеща. по малко чужда. тя е във всеки път, в който се наблюдавам как като призрак преминавам коридорите забравила накъде и защо отивам... и сигурно има много общо с вички онези прозорчета светлина, които са се появили отсреща. промъкнали се като щурец в стаята ми, заспали в паяжината на старото перде, в което се криех като малка. знам, че е различно, че винаги искаме промяна, че нямаме търпение да отворим очи утре, когато в това сега като стар скъперник пресмятаме стъпките си, за да открием прах от едно преди... но всички повторения са обречени. права си, малка моя Вал. и сега го разбирам повече от всеки път, когато сме пошепвали на мислите, опитвайки се да ги вразумим.
не, че нещо, но... и аз не знам, винаги при опита си да говорим най-истински сме толкова фалшиви. или поне така излизаме. сякаш думите ти са нещо присадено, гласът идва да отоговори на повика на истинското ти ти, но все пак остава като случен непознат, който си помолил да ти направи услуга. да прати смачкана бележка вместо теб, да ти каже часа или не дай си Боже какво още... глупости, глупости, глупости... как може да се оплитат толкова много глупави глупости във взаимоотношенията... сякаш сме се появили като някакви научни сътрудници, които непременно трябва да усложняват всичко, до което се докоснат, всяка емоция, усещане, поглед... сякаш сме някакви неуморни анализатори, машинки за преизчисления, везни за чувства....
Няма коментари:
Публикуване на коментар