топла пръст,
ухание на пепел,
на дъжд, на кал,
на недопята песен...
долитат перушинки,
тръни в струните на вятъра,
докосване на горски билки,
побити макове в сърцето на полето.
глас на тиха, нервна песен,
шум на падащи сълзи
в корава почва.
кажи ми ти, отново ли започва
отровеният страх, и онзи хлад
в прозорците разтворени
на мътните ни отражения...
нима не ни омръзна от видения,
от сенки и от нощни бдения,
не ни достигна звук.
молитвата ни онемя,
запърхаха крила
понесоха се ноти,
боси по снега,
по кървавите капки восък
на студа.
2 коментара:
есента е странен психодиспансер.
чудиш се на механизма, по който гали разни сантименти, и докато се чудиш, я си поплачеш, я се разсмееш...
о, така е, напълно... сигурно затова ми е любимият сезон... най-изпълненото с усещания всякави времепространство...
Публикуване на коментар