от една страна е хубаво как засвидетелстваш присъствието си в света... стъпките ти в снега, преместването на тефтерчета, книги, пластмасови кутийки и химикалки по бюрото, оставената лампа в коридора, шума на дишането ти, смеха на гласа ти, ...и дори капчици размазано мастило, заради тъгата ти, свидетелството на очите върху листа... странно как променяш материята... как и тя те променя... как прави вятър преминавайки, как създаваш тишина или шум от слизане по стълбите... и можеш да докоснеш, да дадеш правото на нещо неодушевено да ти дава чувства...
но в същото време ти се иска да си призрак... но не истински, а моментен... желаеш да не усещат нищо от теб, и все едно те няма... стремиш се да си по-тих от мълчание в буркан... да не видят белезите на твоето отсъствие, на малките ти бягства със себе си и от себе си... улиците те гледат със своята белота или със своя прашен неутралитет, но не можеш да се отърсиш от нуждата да си прозрачен... да не си оставил табовете незатворени, да не си предал моторите на улицата, да си в тъмното без някой да усеща това... ако може дори парфюма ти да се разтваря във въздуха преди да бъде вдишан....
шантаво, но пак си ти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар