...моментът, в който някоя болка си отива от теб е моментът, в който нищото се разпада на няколко твои същности, заключва се в "усещане за празнина"... кой я е измислил тази думичка, неправилно я разбират? как може да ти причинява страдание нищото, отсъствието?... напротив... сякаш е по-близко до неразбиране... до момента, в който просто гледаш, защото не възприемаш, в който образите се сменят, но ти си застинал... и времето е продължило без теб, оставило те е отвъд,... заради непосилното, което не знаеш как се вкопчило в теб, но и нямаш никаква идея как да постъпиш с него...
...понякога наистина ти изглежда сякаш случващото се подиграва с теб... не бих го нарекла съдба, сила или каквото и да е от този род, не го възприемам така... но то става, изниква пред погледа, предизвиква те... и с невидими длани те дърпа назад към някоя предишна твоя същност... ама какво си същество само... възможно ли е да си наведнъж толкова отречености и преобразили се неща, дори думите се заплитат в опита си да обяснят построението ти... /въздих.../....
ненаситни бягства от другост в другост... в последния епизод се оглеждаш в кръг, някой затваря очите ти вечер все пак, някой пясъчен човек, човека на времето, на късното... сънищата са огледала, стъклен свят... просто понякога са криви... тъжна различност, опитва се сама да се спаси.
Няма коментари:
Публикуване на коментар