знаците, които не лекуваме...

...в кухнята има стъклена чаша с ментови бонбончета, не обичам ментови бонбончета изобщо, но е хубаво да ги гледам, че са там....

...студът замръзва по устните рано сутрин когато желанието да се добереш до там, на където си тръгнал, проправя път през виелицата от самосъхранителни мисли.... пристъпвайки от единия крак на другия, на спирката забелязваш онези малки облачета смърт и удоволствие в посинелите ръце на нечий техен собственик... и не знаеш как в съзнанието ти изниква израза "гасна по теб", който в случая превръщаш в "изгарям по теб цигара след цигара..."... като един познат, който след раздялата с приятелката си, страстна пушачка, беше започнал да пуши, за да усеща присъствието й около себе си... изгарянията са се превърнали в тлеене, което е повлякло след себе си навика, в своето невъзмножно превръщане в белези... рани, които се отварят наново и наново, огнища, които никога не доизпепеляват... които само чакат вятър, за да потънат в пушек, в дима не като белег на нещо, което е било, а като белег на присъствие...