Стъкленица

Дни наред
машини режеха земята под мен
къс по къс.
Ще кажеш,
че портал копаеха към Ада.

Но ако се заслушах в нощите,
аз вече бях там.

Всяка привечер
проскърцваше
в кръвосмешение на светлина и багери,
Това беше времето
когато погребвах еднодневките
- нали живеят само миг.

Утрото изплуваше
като удавен пътник
без маршрут.
Аз бях зачеркнала всички карти,
- никак не ме бива на хазарт.

Прахът се стелеше
като пелена от ситни пеперуди,
- полепват по обувките,
целуват кърваво,
вливат се в теб,
- в косата, устните, дъха ти,
задушават те... надявам се, от нежност.

Но ето че времето ни излъга,
плачехме до късно по ъглите,
потъвахме в работа, а не в тъга,
свивахме дрехи, сърцето не знаеше как,
пръстите не боляха, освен порязани
- тайно искахме повече хартиени резци.

Накрая го дочакахме,
- толкова много дограма,
толкова много ламарина,
толкова много хора с блеснали очи.
С балони.
С торбички.
Фанатичен марш
- като от разказ на Хърбърт Уелс.