Мънистото на пръста ми
проблясва като иглено ухо.
Аз не отчитам фаровете,
които по студените ми стъпки
стелят
безформените сенки от мълчание,
от вик, от смеещо се отчаяние.
Ако кошмарът засънува с мен
нима денят ми е будувал ужасен?
Да пишеш върху касови бележки,
върху повърхностните си очи,
да чувстваш, че умираш
е жестоко....
но по-жестоко е да не боли.
Душите ни са сънни полилеи
- люлеят се от страхове и мрак,
- полазени от паяци припадат
- и чакат да ги изгасим
навярно..... за да светят пак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар