Фенобластомия

.
Кошмар първи

Съзнанието й се събуди с мисълта, че е извън тялото. От това ли се събуди? Най-логичното нещо беше веднага да опита да се намести обратно в познатата обвивка - това ставаше толкова плашещо. Опита се да почувства ръцете си, да размърда пръстите им, но вместо това остана просто като да виси във въздуха – наблюдаваше ги отсрани, те си стояха там, сякаш дори идеята, че те са част от нея изглеждаше налудничава. Отчаянието, в началото колебливо и плахо като смутен лунатик, сега започна тихичко да се прокрадва на босо, с болнична роба и фанатична увереност към леглото... Опита са да отвори очи, да отвори очи, да разтвори клепачите и да пусне резки светлина, да прогледне...... Проблемът е, че тя вече виждаше... Да, тя наблюдаваше предметите в детайли, виждаше как този толкова реален прах се стели на малки светли точици по тръбите на радиатора, как мрежата на пердето леко потрепва от течението, дори как... има ли значение? Трябваше да се събуди по-бързо, колкото се може по-скоро, по възможност веднага, по възможност веднага.... тялото, досега на ръба на пружината, се свлече бавно на пода, една особена тежест се стовари върху ребрата й, спря вдишанията, сложи ръка на лицето на издишанията и тогава тя почувства..... ....и тя беше безгранична..... врязана в костите на китките, пареща, безкръвна и безименна, болката се разтваряше във вените като лекарство във кръвта, разтваряше самите вени на малки червени молекули от болка...... беше се върнала, осезаемостта на усещането не можеше да се сбърка, но осъзнаването дойде едва с полъха на мъртви цветя, който се смесваше с усещането за мокра коса и парчета от стъклена ваза....... Тя се надигна с усилие, като същество напълно изгубило ориентири и бавно, сякаш през някаква много плътна материя, направи няколко стъпки до огледалото, погледна през него надолу към улицата, към някакъв сив шум в дъното, после се сви на две, постави длан пред клепачите си и зарисува въображаеми линии с пръстите си върху равномерно тиктакащата повърхност на стаята...
Събуди се след два часа. За първи път.

Кошмар втори

Парапетът беше мокър и се впиваше в кожата й като ледени кабърчета... тъмнинава се взираше тиха, спокойна и равномерна като застинала водна повърхност, обвиваше стените на кухите сгради с избодени очи, свиваше се на кълба от мъртво електричество в ъглите на безистените... вятърът остсъстваше, като странен чужденец внезапно бе взел куфарчето си и заминал със спокойствието на предмет... личност, която никъде нито очакват, нито не очакват........ Птицата разтърси перушина и две трети от малките капчици се разпиляха във въздуха като топчета от скъсана огърлица... ноктите й се взираха свенливо в отблясъците на уличните кутии със светлина, тя сякаш нервно потрепна преди да забие поглед във восъка на очите й.....

От съседната сграда чули приглушен писък.

Тук събуждане остсъства. Излезе в болнични.


Кома номер три

Системите не тиктакаха равномерно. Беше екранчето. Системите просто стояха, поддържаха бланки надолу с главата като прозрачни прилепи се впиваха малко над китките... От рафтовете надничаха гумени кукли със сини очи, един тъжен отряд от матрьошки и единствената бамбина с малка спретната шапчица и детско лице.... Страх ме е да помръдна. Да дишам. Да държа образите си в съзнание. Всичко това ще ми бъде смешно когато свърши, да, ще се смея на себе си и на ситуацията, всички ще се смеем и ще има един общ смях, и това ще е смешно и няма да е такова, няма да е, няма изобщо да има нищо от него, то ще бъде далече и ще е минало и няма никак да го има, и няма да си припомняме, няма да го споменаваме дори, защото няма да има нужда.....

Помещението беше пълно с бели плъхове, стелеха се като жадни пеперуди по ръба на локва, стелеха се около металните тръби, около изгризаните от ръжда колела на количките и дори скрубуцането им напомняше на тях... Не се превръщаха на камъни. Беше твърде рано за пристъпите. Беше ли твърде рано... от външния коридор се чуваха стъпките в найлонови торбички на санитарите, една припряна медицинска сестра шепнеше нещо... – „Тихо, че е след дванадесет...“ В същото време забелязах как завесата бавно се стече върху лицето ми и се уви сякаш две плътно стиснати ръце около шията. Кошмарът започваше...



Светлина. Детска стая. Шум от прахусмукачка на горния етаж... Познат глас.
- Изпи ли си хапчетата?
Потрепнах. Тотално бях изключила.

.