Декемврийски Фрагменти

Наваля тъмен сняг. Денят едва започваше когато се стъмни.

Ако и Господ плаче така за нас когато правим лоши неща, значи сме много виновни пред Него.

Очакваше болката, но когато тя наистина дойде, тя надмина всичките й очаквания.

Общежитието е изрязан сив квадрат на фона на самотата.

Умопомрачението е може би слънчево затъмнение на сетивата, в която някой много си е повярвал.

Никоя секунда не идава сама. Тя порстира малките си кукучки и каквото завлече превръща в миг. Миговете пък трептят със своя особена честота. Подобно на картонени кутии, които се отварят и затварят, те отсяват прашинките на миналото и ги затварят в буркана вечност.

Злото не обича самотата. Може би затова така често ни придружава. Просто го е страх от тъмното.

Малките дяволчета в очите ти имат потенциал да се превърнат в големи чудовища.

Какво е сняг? Прах от вода? Или стъкълца от пара?

Думите са красиви. Думите сънуват. Думите са душата изписваща ритъма на вътрешния свят.

Думите се отнемат. Но това е красиво само ако е за да се приютяват в нечия замислена усмивка, в трепет на пръсти или пръснати сълзи.

Снегът побеля от толкова тишина.