столкър

Небето е оранжево и горчиво. Хората се люлят като свободни електрони по хоризонта и се разплискват в морето. Ади стои на улицата под една върба и наблюдава. Наблюдава с ясното усещане, че всеки който мине край нея ще се загледа.

Ади е албинос. Червените ириси на очите й тъмно контрастират на заобикалящата ги белота. Децата се страхуват от Ади. Още от детската градина тя съществува като същество встрани от света. Помни часовете прекарани в укриване под масата. Бягствата от училище, изгарящите погледи, фалшивите усмивки, тайните подигравки. Тя забелязва. Ади винаги наблюдава. Тя вижда себе си като двойно обърнато огледало. Техните заглеждания я карат и тя да се заглежда. Да опознава всеки детайл. Да разпознава емоциите, лъжите и малките тайни лъжи на другите. Тя знае.

Откакто срещна Стеф нещата се превъртяха за нея. Усещаше, че я харесва заради мислите и жестовете, заради усещането за свят, което беше типично нейно, заради самата нея. Той харесваше Ади, а не онова различното момиче, не абнормалното в нея, не погледите на другите през които се вижда до нея.

Ади почти няма приятели. Тя иска твърде много от тях. Тя иска всичко от тях. Тя иска да погълне целият им свят капка по капка. Да ги познава по-добре от тях самите. Никой не би искал подобна близост. Дори най-налудничевия човек. Но ето че Ади има приятелка. Казва се Анжелика, хората говорят, че е вещица, хората говорят че взима наркотици, хората говорят, че тя е възможно най-лошата компания. Но тя е приятелката на Ади. Ади я обича. Ади обича да я следи. Това е част от нейния начин да обича. Затова и двете имат телефон с камера. Камерата е пусната през цялото време. Във секи един момент Ади може да погледне къде е Анжелика и какво прави. Ади знае всичките тайни на Анжелика. Анжелика знае всичко за Ади, защото тя й споделя всяка секунда живот.

Ади играе с малкото прозрачано пликче в страничния джоб на лятната си рокля. То е подарък от нея. Между другото Ади си има демон. Някога си мислеше дали не би трябвало да има и ангел, но постепенно спря да се замисля по въпроса. А и демонът отчасти се погрижи за това. Той не беше чак толкова лош в крайна сметка. Само дето непрекъснато шептеше. И то все някак зловещо. Но това нямаше значение, тя се бе научила да цени всяко присъствие, било то шептящо. Сега демонът танцува. Подскача от един крак на друг и бълва огън. Ади плаче, без звук, само с очи, от очите се стичат прозрачни струйки. Прозрачни като бялата й кожа. Тя изпуска телефона, той пада глухо върху пясъка. Върху сумрака се изписват светли сенки, играят с малките купчинки сива субстанция, вечерникът навява песъчинки върху светлото екранче, на екранчето е тяхната стая, в тяхната стая е Стеф, в тяхното легло е Стеф с друга жена. Демонът тържествуваше, „нали ти казах, нали ти казах...“, Анжелика не се усмихваше, тя галеше стъклото на камерата сякаш да го утеши. Ади се наведе като в полусън, улови машинката в белите си пръсти, целуна екранчето преди да го изгаси при което малки песъчинки се залепиха на бледите й устни...

...............................
След час.

Стеф се задваше по алеята. Беше тъмно но тя можеше да го разпознае още отдалеч. Изглеждаше умислен. Тя му се усмихна, най-чаровната усмивка която някога бе давала или ще даде:

- Да отидем за сладолед?

- Прекрасна идея – прегърна я той.

Морето се разбиваше на бели кръгли точки. Хапеше скалите под краката им. Те стояха един срещу друг на малка стъклена масичка. Светлините на будката хвърляха синкав оттенък върху лицата им, сяка принадлежаха на друг свят. Сякаш това тук и сега бяха само техни холографски изображения, нищо повече от моментна илюзия. Купичките сладолед стояха очудени пред тях. На Ади й се стори че ги е страх да започнат да се топят.

- Сега се връщам – каза Стеф и посочи мъжката тоалетна.

Ади кимна усмихнато. Демонът се засмя.