посветено

върха на клоните кърви, стича се светлина на фотони, лещата се огъва, в отраженията потъва последната игра на слънчеви еднодневики тиктакащи неравномерно по гладкия цимент... 4500 са опростените думи, с които мога да изричам, да безразличнича и да надничам безгласно над кухото черно пространство разпънало прозрачна мрежа в дъното на тихото съзнание... елементарно, елементарно.... съновидение на падащи звезди, които са летящи къщи, скривалище от дъжда под едно одеало в парка, на един ъгъл, начертан от разрязана на чертички болка, точкообразна смес от статично електричество, въздъхващ часовник и прахообразно отчаяние... дали липсата на причина е по-причинително отговорна за липсата на изговор, за самстоп... контролът винаги съм си го представяла като кръгло бяло хапче. но... нали няма значение... защо нощта си е лакирла ноктите, нима си мисли че тънкият прозрачен слой пристрастие ще я накара да ухае на въздишка.... глупава нощ, суетата й е толкова излишна колкото и малкото парцалче за забърсване на обектив на четвъртия етаж на втория рафт на сива жилищна сграда насред Младост 3...