Очите ми преливат
като ваза,
която някой е
забравил под дъжда.
По плочите на двора
валят мехурчета
съчувствие,
окаляно
капчуците отмерват времето,
което сякаш е на път да спре.
И без дори да се сбогуват
котките
по мърлявите безистени
поглеждат възмутено
и с присвити зеници
обръщат гръб
и шмугват се
да се целуват,
там, зад ъгъла.
А аз стоя
до някоя стена –
простряла съм ръце
по тротоарите,
събирам с шепи
сенките под уличните лампи,
издишам ги накъсано
като цигарен дим…
Няма коментари:
Публикуване на коментар