Съдбата на учителя в народопсихиката ни

● Да започнем от семиотиката:

Първоначално учителите се приемат от българите като будители. Според тълковния речник думата означава деец от епохата на Възраждането, който работи за просвещението и националното самоосъзнаване на българския народ. Самото значение на глагола „будя” съдържа смисли като „предизвиквам”, „извиквам желание”, а съществителното „буден” се разбира преносно като „умен, схватлив, интелигентен по природа, любознателен”. Днес понятието почти напълно е излязло от употреба, освен може би в честването на „Деня на народните будители”- 1 ноември.

Семиотиката на думата „даскал” по време на Българското възраждане съдържа смисли на учен, образован и уважаван човек. Обръщението „даскале” е израз на признателност и отдаване на почит към въпросната личност по това време. Сега думата е остаряла и съществено е изменила смисловото си съдържание. Дори е придобила иронично-подигравателна конотация и се използва като обида. По същия начин училището бива наричано „даскало” с един негативен и презрителен маниер.

●Из една анкета в НУТИ по време на учителската стачка:

Относно въпроса дали получават удовлетворението от работата си и причината за него, преобладава смесената позиция, противоречивите чувства. Аргументите за отрицание са свързани с разминаването между разбиранията им за съвременно образование и реалността. Контрастът с отношението към самата система на образованието в страната и тази в чужбина поражда чувства на негодувание – „В Европа се следва за учител!”. Положителната част на учителството се свързва с възможността да се работи с млади хора, да се обогатяват културата и знанията подрастващото поколение – „Вярвам, че всеки ден и среща с тях променят бъдещето!”. Имайки предвид тази мотивация, работата е интересна и смислена.

Категорично всеки от запитаните не е започнал своето висше образование с идеята за бъдеща професия като преподавател. Има само едно изключение, но личността не е придобила своите знания и умения в българската образователна система. Тя изтъква също така, че колегите от нейната специалност са намерили реализация извън страната. Има дори крайно отговори – „започнах висше с идеята да не бъда учител” – поради наблюдение на тежкия труд на родителите на въпросния преподавател, които са работили като учители. Въпреки отрицателния отговор, някои твърдят, че в последствие формирането на бъдещите артисти се е превърнало в предизвикателство и удоволствие.

На въпроса какво е отношението на учениците към личността и позицията на учителя, в резултатите преобладава „негативно”. Съществуват множество хипотетични ситуации, като доминират състояния на невзискателност, но и на респект. Възприемането може да е като „необходимо зло”, като позиция „подчинен – начлник”, пълно отрицание или покорство. Посочва се ролята на личните качества на детето, на образованието и средата. Според учителите малдите имат липса на информираност и способност за разсъждение, а отношението към училището е базирано на остарели предразсъдъци. Апатията, негативизма, подигравките съществуват паралено с уважението, обичта и обожанието.

По въпроса доколко родителите определят държанието на учениците и представата за преподавателя на своето дете, мненията предимно потвърждават наличието на подобно въздействие. Но учениците биват повлиявани не само от тях, но и от „улицата”- приятелската среда. Учителите са притеснени от наблюдението, че децата израстват във време на „нарастваща агресия, липса на ценности и комерсиалост”. Агресията е навсякъде – в екраните на телевизорите и кината, несъзнателно или нарочно копирани в ежедневието, в компютърните игри, в рекламите; всеки ден – било то на дългата опашка в магазина, в натъпкания автобус, в лудите, които се разхождат по улиците, в показните убийства, в пресата.....Навсякъде една объркваща ситуация – до вчера се е играело на орехчета, стражари и апаши, скачане на въже, и изведнъж се появяват кървавите образи от екрните, озлобените хора по улиците, насилието между връстниците – целият преход взима своите жертви. Дори родителите трудно възпитават децата в тази ситуация.

Новото, което навлиза сякаш учи, че всичко може да се купи. Децата това и виждат. Думите”споко, мами, ще ти купим диплома”/защото и това е възможно/, ниските заплати на учителите и триковете, с които оцеляват – частни уроци, подкупи, изнудвания. Загубва се уважението към образованието, опорочен е учебният процес, изнизва се някъде смисълът.

Ползата от взаимодействието учител-ученик зависи от възпитанието и в частност от положителни или отрицателни нагласи, които преобладават в семейството. Родителите определят отношението на уважение или пренебрежение.

Въпросът за отношението на властта към труда на учителиете и ролята им за развитието на българското образование е изключително болезнен. Нито един позитивен отговор. Дори се говори за лиса изобщо на отношение. Преобладават определения като „недалновидно”, „безобразно”, „безразлично”, „престъпно”. Общо е мнението, че „неуки хора създават програми, невъзможни за прилагане” и „се маскират зад загриженост”. Огорчението на учителите („никога учителят не е бил по-унижаван”) се дължи на тези „безумни реформи”, „непрекъснати експерименти” и „грабителство”.

Някои с отбелязват, че днес „българският учител трябва непрекъснато да проявява човешки и професионален героизъм”. А героизмът на учителя от Възраждането е бил от друго естество – отново властта е била фактор, но сякаш фактът, че тя е била чужда е предопределял и по-широка обществена подкрепа.

Уважението у по-възрастните хора към преподавателите нито е изчезнало, нито се е запазило. По-скоро стои в една междинна плоскост. „Старческият егоизъм”, „липсата на остатъци от социализма” и сантиментите за възвишено минало и жалко насояще, така характерни за периода на преход, сякаш доминират в оценките. Учителите посочват все пак, че в личния опит не са били свидетели на неуважителни действия и изказвания, макар че в медиите често дават примери за подобни случаи.

Преобладаващата част от преподавателите изпитват гордост от избраната професия. Те са запазили достойнството си и съзнанието, че „учителят е бил, е и ще бъде съществен фактор при формирането на опредлена личност и на обществото като цяло”. За някои професията е дори част от вътрешната им същност, тя ги кара да се чувстват добре. Но има и такива, които предпочитат да не споменават какво работят.

Учителите по-скоро мислят, че професията им ги стимулира да се развиват, дава има шанс да експериментират и импровизират.

Децата на учителите гледат по-скоро добре на работата на родителя си. Те се усещат по-уверени, защото могат да получат помощ в учебния материал, но също така и да помогнат на учителя да „си свери часовника”.Чувствата вървят от разбиране към съжаление – „убедени са, че не си струва нито в материален, нито в морален аспект”, но също така има и случаи на пълна подкрепа – „моите много ме радват”.

Чувството за обществена значимост някак бледнее. Нуждата от много време и нерви, както и множеството съмнения и разочарования предопределят това ниско съзнание за принос към изграждането на общността. Въпреки всичко, тези, които са уверени, че изборът им е правилен, се крепят именно от вярата в смисъла и полезността на своя труд. Но те са значително по-малко.

До една или друга степен учителите чувстват, че имат авторитет сред учениците. Те играят ролята и на възпитател(„клуб втора майка”), към който често се обръщат за съвети и разбиране. Това може да се дължи също така и на факта, че учениците в НУТИ са преобладаващо от провинцията, живеят в общежития и са до известна степен отделени от родителите си. Но именно когато успяват да са и полезни като съветници не само по учебния материал, тогава изпитват удовлетворение от своята роля.

Сред спомените на учителите от техните преподаватели доминират положителните. За лошите моменти като причина се посочва тогавашният строй – „Аз съм произведение на социалистическото образование, чиито недостатъци задушават и днес училището”, „любимите ми предмети бяха зловещо идеологизирани, „функцията на тогавашния учител беше да внуши на човека, че е несвободен и да го изгради като такъв”. Въпреки това, те дават примери за много добри учители, „различни от стереотипа”, „възрожденски тип, значими хора в обществото”, „хора с класа и авторитет”. Тези преподаватели будят чувства на благодарност за грижите, съветите и помощта.

От личните качества, които един преподавател задължително трябва да има се посочват обичта към децата, професионализма, иновативното мислене, широката култура, подхода към преподаването. Той трябва да притежава умението да привлича родителите като съмишленици. Наред с другото стои търпеливостта – „желязна нервна система”, толерантността, уважението на чуждото мнение, красноречието. Та дори представителната външност.

Сред най-типичното за българския учител днес се посочва феминизирането на професията, бедността, идеализмът, честността. Той бива определян като „съхраняващ достойнството и човешкия си облик човек в бедността”, „енигматична жена на средна възраст”, „бедност, очила и много книги” и дори като „пребито коте”.

На въпроса запазило ли се е уважението на българина към учителя отговорите са с преобладващо мрачно звучене – „Българинът няма уважение към нищо.Унищожена бе ценностната система, без да има какво да я замени.”. Въпреки, че „сред свестните и интелигентни българи се е съхранило”, се появява мнението, че „образованието вече не е сред основните ценности на българина”.

● Из размисли по книгите на Иван Хаджийски:

Нашето обществено развитие е различно от това в типичните капиталистически държави. Това е така, защото все още не можем да се отърсим от социалистическото наследство. А всъщност социализмът е теория и практика на работническото движение, на съзнателното работничество. Образованието на децата е било повече в ръцете на широките социалисти, които са били и повечето автори на учебниците, особено на тези по история.

Съществува едно следосвобожденско обръщане на ценностите. Докато през Възраждането думите „българин”, „българска работа”, „българско произведение” са изразявали националния подем, националната гордост и чест, то след това придобиват самоподигравателно-срамна конотация. Същото се случва и с личността на учителя, така тачена през онзи период, сега бива някакси изолорана и подигравана като социален статус.

Може би всъщност тази промяна в статуса на учителя има по-дълбоки корени. Ако се вгледаме в типично характерната практичност и ориентираност към ползата, широко развито в „Бит и душевност на дребния собственик и занаятчия”, няма начин да не си обясним до известна степен това пренебрежение, съмненеие в качествата на преподавателя. В нашата психология сякаш има заседнало едно „око да види, ръка да пипне” – действие и пряк резултат от него. А от самото учение резултатът е отложен в бъдещето, то сякаш е изглеждало неясно, „между другото”, малко „развей прах” на работещите хора. Не твърдя, че българинът изобщо не е разбирал важността на учителската професия, най-малкото поради нуждата на търговеца от чужди езици, но подсъзнателно в него винаги си я е имало онази предпазливост „той да научи занаят, пък после нека се образова”. Показателен е и израза „учи, мама, да не работиш”.

● Из една анкета сред ученици от гимназията „Ромен Ролан” в Стара Загора:

Като цяло за образованието в България мненията не са нито изцяло положителни, нито отрицателни. За повечето ученици проблемите в него са най-вече в изучавания материал и отчасти начина на преподаване. Отношението към преподавателите е по-скоро личностна позиция. Но е факт, че преподавателите от дугите страни са смятани за по-добри от нашите, макар да съществува малък процент с обратното мнение.

Учениците имат усещането, че учителите трябва да са по-приятелски настроени, по-добри рофесионалисти. Редки са случаите на пряка обида от страна на ученик към учител, но според тях те често биват наранявани от думи на своите преподаватели. Преобладаващата част от тях не биха избрали тази професия, защото е „изнервящо и лошо платено”, онази част, която би я избрала обосновава позицията си с това, че е „благородна професия”. Цялостно професията учител е загубила доста от предишния си престиж и уважение.

За излизане от „остарялата черупка” учителят трябва да прояви нестандартно мислене, коренно различно от придържането към традиционните методи на преподаване и сухия учебен план. Даването на пространство за творчество се оценява високо от учениците.

Изчезнал е „строгият надзирател” и „възвишения авторитет”, сега е времето на учителската личност, която се изгражда като приятел, наставник, професионалист и новатор. Може би именно разреза между старите и нови изискавания и разбирания за учителя пораждат конфликтите около тази личност в обществото, промяната в отношението към нея. Като проблеми се изтъкват агресивното държание от страна на някои учители в опита да си спечелят уважение, както и предубедеността в характера на други. Доминира безразличното или негативно отношение към учителите. И въпреки това изцяло се одобрява учителския протест. Като тичпични черти на българския учител са посочени „мизерност”, но и „развитие”.

● Размисли върху„Даскалите”- спомени из ученическите години на Иван Вазов:

Разглеждам именно този текст, защото Иван Вазов като писател има статуса на идеолог на нацията ни. Неговите текстове са неизменна част от психологоията на българина, а също така разкриват биографически точно отношението към учителите по неговото време. Спомените говорят за една жива признателност и дълбока симпатия, но показват и някои негативни черти у типовете, които описва. В отношението към учителите от страна на учениците са се срещали чувства като страх, страхопочитение, любопитство, негодувание, уважение, скрита подигравателност.

Чувството за страх все още е останало у част от учениците. Различното е, че вече не се свързва с физическа заплаха, както преди. За учителя като институция на страха най-вече са съдействали „варварските физически изтезания, унизителните наказания”. Вазов отдава това на „вродената свирепост на едно робско племе, загрубяло под теглото; затъпяло за милостта към слабия, понеже никога не я е срещало към себе си у тираните”. Но и в миналото моралните наказания са били много по-страшни от физическите. Доста деца признават, че се страхуват от своите преподаватели и съответно много преподаватели се стремят да вдъхнат страх, за да въведат ред в часовете си.

Поради своята образованост на фона на останалите, учителят е предизвиквал уважение сред учениците и обществото, любопитство и старахопочитание(„туй непостижимо високо същество за нас”,”жрецът, който служеше в този Миневрин храм”, „епитропите го слушаха, а градът не се скъпеше...”). Днес съществува почти маниакаелен стремеж у българите на всяка цена да се постигне висше образование и нивото на образованост е сравнително високо. Професиите се оценяват според финансовите приходи, а съответно и статуса на личността. Това напомня на подбредбата на обществото от „Бит и душевност”, където тези с най-високи приходи са най-на почит. А учителската заплата определено не е от най-високите. Всъщност случаи на ниско заплащане е имало и в миналото – „общината му плащаше едно нищожно възнаграждение”, но положението в обществото и тогавашните ценности са му осигурявали престиж.

Спецификата на самата дейност, която изисква много енергия, разбиране, търпение, психологически подход, артистичност, поднасяне на материала по подходящ начин и от дуга страна неуважението у част от учениците, я поставят сред професиите, които не са от най-желаните. За някои дори изглежда унизителна и тежка работа. Учителят буди съжаление и скрито възхищение за своя избор.

В миналаото учителят е бил един-единствен. Всички са го познавали, знаели са неговата история, характер, личен живот. Той е можел да бъде приятел, познат, но и съдник, морален арбитър. Преди учителят е бил почетна личност. Той е изнасял речи по време на празници, представлявал е авторитет със своята позиция. Сега има много учители в едно училище. Образът някакси се е мултиплицирал, разпръснал, и по-трудно би могъл да бъде вкаран в точни характеристики. В него сякаш са се обособили типове учители и отношението към тях също е различно. Той е много по-непознат и чужд. Както и самите хора са по-непознати и чужди един на друг.

В промененото отношение към българския учител прозира и онова вътрешно, така присъщо ни, самобичуване. Сякаш за нас всичко българско е по-лошо, защото самочувствието ни е ниско, непрекъснато се сравняваме с другите. Така и с образованието. Какво остава за учителите, които работят в тази система...Още повече тук фактор се явява и недоверието в институциите, във вечното усещане, че се опитват да „ни метнат”. А цялото това съмнение е резултат както от болезнен опит от грабещите политици, така и остатък от Османското робство, където властващият/институцията/ е бил чуждият, грабителят, потисникът.

Прави впечатление, че учителите-типове от книгата всички имат трагичен край, в бедност, претовареност, грижи, болест или се изгубват някъде. Някои от тях са провалени търговци. Но имат нещастна съдба, по нужда и учителстват. Сякаш има някакво проклятие в това да си учител. И може би част от това проклятие се е прехвърлило в днешния ден. Повечето от анкетираните учители не са учили за филолози, а това е дошло след неуспешна реализация по специалността. Спомням си една моя учителка по литература, която беше работила в радиото, и непрекъснато повтаряше какво унижение е да преподава сега; разказваше ни за любовите си и децата си в Америка и покрай това и за учебния материал.

Също така събирателният образ на учителя днес е човек възрастен, с вехти дрехи, малко неугледен вид и строг или измъчен поглед. Подобно е описанието на учителите от наблюденията на Вазов – „ходеше небрежно...навъсен поглед”, „строго лице и остър взор”, „сериозен, почти мрачен човек”. Практичният бългрин не е искал децата му да стават учители, усещал е неблагоприятната съдба, която го очаква – „даскал няма да ставаш, а търговец като мене”. Това ми напомня на едно подмятане наскоро от моя страна към майка ми(която е преподавател), че мисля и аз с това да се захвана, на което бе реагирано по подобен остър начин – „абсурд!”.

● Размисли върху разкази на Е.Пелин за учители:

При рисуването на психологическите типове тук намираме един по-късен период. Отношенията доста са се изменили, сякаш някъде е потъпкано, изчезнало онова уважение и централно място на учителя в живота на българското общество. В това време учителят е бедно, унизено, страдащо същество, което отвсякъде среща грубо и безчовечно поведение. Той е неразбран, различен, стегнат в болезнен обръч от страхове и разбити мечти. Болестта, самотата и смъртта са неизменни негови спътници. Няма воля да се противопостави, нито свобода на действие. И хората го възприемат безразлично, цинично или съжалително. Учениците вече не го гледат с обожание, а са се превърнали в част от тежката му участ.

В съвременността е останало много от това светоусещане на/за личността на учителя. Липсва свобода на действие, креативността е смазана от изисквания и ограничения, а възможностите за въздействие върху учениците, за възпитаване на положителни качества са силно ограничени. Учителят няма дори право да изгони ученик, който смущава учебния процес. Дума не може да става за физическо посегателство или морална обида. Много различно от често срещания преди израз, останал като поговорка – „Даскале, месо ти го давам, кокали да ми го върнеш, човек да го направиш!”(Вазов), а също и от думите на бащите – „студ не студ, нека върви да се учи, говедото”(Е.Пелин).

А учениците сякаш не виждат смисъла на тяхната дейност, не виждат и смисъл в ходенето на училище. Липсата на възпитание и страх им позволява да издевателстват над преподавателите. Ставала съм свидетел на фрапантни случаи, в които учители са били унижавани, разплаквани, вбесявани. На ученици, които умишлено съсипват учебния процес и безочливо се подиграват. Из ученическите форуми може да се попадне на хиляди такива, придружени от умопомрачителен правопис и жаргонни изрази. Те им апострофират, подиграват ги открито, нарочно ги ядосват.
(Един малък пример: „По математика: Господина:Яница! Аз:Ко еееее? Господина:Бързо обери хартийките, които хрърляше от земята! Аз:Ае обирай си ги сам уеее.. При което господина ме зяпна мн странно „ –цитат от ученически форум).

Разбира се, има деца, които се държат уважитено и не пречат, но на другите не може да се попречи. Ето мисълта на един ученик от форум „Абе що не им *** майката на тия даскали...немат ли си друга работа, освен да ни карат да учим...”, а съответно и контра-мисъл на друг „Не, нямат си друга работа. Това им е работата. Образованието е услуга, за която твоите родители заплащат.”Учителят е принуден да се превърне едва ли не в шут, за да бъде слушан.

Подкупът. Широко разпространена е представата за учителя като подкупен. Всъщност самата позиция предполага възможност за рушвет, изнудване, нарочване. Още във Вазовите типове чистосърдечно е описано как картончетата за добро поведение са можели да бъдат придобити по нечестен начин чрез донасяне на обяд или алкохол на даскала, чрез роднинства и приятелства. В картините от действителностт на Е.Пелин виждаме нещо още по-грозно – за да бъде назанчена за учителка сирачето Олга ще трябва да даде нещо друго, освен парите на алчния кмет („От месечната не искам.За нея ще се спогодим с даскалицата...”).

В съвременността ниските заплати, а и алчността на някои учители ги карат да пишат оценки по нечестен път. Има и случаи, в които дадено дете е покровителствано от директора и той заставя да му се пише по-висока бележка, защото му е заплатено от родителите. Или приемане на ученик в елитна гимназия чрез подкуп. Други решават нещата по-завоалирано – чрез даване на частни уроци. Подаръци, подпъхнати пари, неприлични предложения са не редки случаи. Всичко това, част от порочната схема на корупцията в институциите, силно руши имиджа на българския учител. Лични приятелства назначават хора без нужната квалификация и педагогически умения. Понякога се задържат преподаватели далеч след-пенсионна възраст, вместо да се назначат млади професионалисти. Един ученик сподели за преподавател, който всяка година си нарочвал по едно момиче и не му позволявал да завърши, ако не преспи с него. Най-чести са подкупите за получаване на добра оценка, в което родителите участват чрез предлагане на известна сума пари уж като подарък.

Преди необходимостта от учителя е била някакси по-осезаема. Една диплома нищо не е значила, докато да говориш чужд език е било необходимост, особено при търговците. Имала съм съученици, които дори парадираха и се държаха нагло – „мен тати ще ми плати да вляза в университет, не ми трябват вашите оценки”. Нищо, че няма необходимите знания и умения. Какво уважение може да има към труда на човек, който може да се купи?

В това светоописание на Е.Пелин вече се забелязва безразличието на хората към учителската професия. Изчезнал е свещения ореол на възраждането и той е нещо, доколкото е вграден в социалните механизми и си върши работата. На хората дори не им се занимава с неговата смърт, а какво остава за живота му – „хубави дъски кашля...скоро ще ни кара да ги ковем”, „да се отърва от себе си и хората от мен”, „какво са хората за мене и какво съм аз за хората”. Сякаш в тези думи се долавя и трагизма на сегашното време, където всеки е никой, хората са си чужди, а парите често определят приятелства, положение, контакти.

Учителите са смятани за хора вятърничави, странни и ненадеждни(„мечтае и хвърчи по невъзможни ветрове”). Това като че ли не се е променило особено. Още по-странни са тези, които наистина добре си вършат работата и иматпрефектно образование. Един особен вид ексценризъм изглежда отстрани да имаш висше образование, да владееш два-три западни езика, да си начетен и интелигентен и да работиш за има-няма 250 лева на месец, когато със същата квалификация на частно можеш да изкараш 800-1200.

Ето красноречива извадка от коментар на един учител по време на стачката : „Професията учител е изпратена на социалното дъно. Общественото уважение е на нула, възможността да оживееш - само чрез полулегално репетиторство, в училище работят единаци - чудаци, от които подготовката на поколенията за бъдещия живот не може да се строи априори, или за нищо негодни вече хора, чакащи да ги пенсионират, тъй като никъде другаде не могат да работят.”

В различни статии и блогове на учители се срещат сходни изказвания : „"творческия" шум по коридорите на училището, онази симфония от писъци, кудкудякания, тропот на десетки крака и прочие”; „купищата листове за проверка”; „незабравимите спомени как пазиш учениците да не преписват на класното и ловиш нарушителите”; „далеч не съм и садо-мазохист, та пак да се връщам учител за постоянно”; „Ама що ли с висшето образование не завършихме и един спецкурс по магия, че да правим и чудеса?”.

● Лични наблюдения:

Колкото до учителската стачка, тя не бе приета радушно от голяма част от българите. Основните обвинения бяха към непрофесионалното преподаване. Но се получава затворен кръг – колко се работи за такова заплащане и как да се привлекат добри професионалисти за тези пари. В крайна сметка с въвеждането на делегираните бюджети от исканото 100% увеличение, не бяха дадени дори 10%. Бих илюстрирала това с отговора на един мой въпрос относно чаканото учвеличение към бивш преподавател, на който иронично се отвърна: „Да, не е зле, увеличха ни заплатите с три лeвa.”.

В самото медийно пространство се създаваха анти-учителски настроения по време на протестите. Наред с новините за исканията на учителите и стачните им действия, се въртеше новината за учителка, която пребила своя ученичка. Попаднах на не малък брой статии с осъдителен тон колко са лоши учителите, как само искат увеличение на заплатите си без да ги е грижа за образованието на децата и колко безсмислено е тяхното начинание. Спекулираше се и със страха на хората от инфлация, което допълнително засилваше напрежението и изостряше негодуванието на хората. Това помагаше на отговорните от управляващите(а може би дори е било дирижирано от тях) и засилваше омразата на тези, които са предубедени към преподавателите. Освен това настройваше неутралните срещу учителите и злепоставяше професията. Всичко това е много различно от медийното отношение към учителската „свещена дейност” по време на възраждането. Учителят там е представян като възвишена, благородна и себеотрицателна фигура. Той е и много повече – борец за духовна/а и не само/ свобода и просвета. Той е от онези силни хора, които карат времето да се случва, провокират събитията, разпалват сърцата, подготвят бъдещето и промяната към по-добро.

Въпреки всичко в българите я има онази вечна и дълбока страст да видят повече, да научат повече, да узнаят това, което другите не знаят. Както отбелязва проф.Марко Семов, малко са народите, които биха направили такива жертви (големите разстояния, лишенията), за да познаят силата на науката. Парадоксално е заплащането на това учение – та нали най-учените : преподавателите в университета получават по-ниски заплати от министрите, сред които нерядко има хора със средно образование или специалности като „гедоезия”. Да не говорим за тези в средните и начални училища, от които дори секретарка или чистачка в частно предприятие получава повече. Някакси срамно и обидно изглежда. Сред професиите, за които родителите предупреждават децата си, че ще умрат от глад наред с художници, поети и писатели, стои и учителския пост. Грозно и срамно е да те срещне на улицата някой, на който си преподавал до вчера и едвам си написал 3 по милост, и той да ти се подиграва в очите и да се хвали, че взима три пъти колкото теб на някоя бензиностанция. Но това не е от вчера – „Че многу искаш! Ний за цяло ляту плащаме гуйдарю да ни пасе гуед’та и па ни му давами повик от двестя гроше, ем дяй-то да си гуйдар, а дя-й си даскал: гуйдарю цял ден ходи да си пиче по слънциту, тича подир гуед’та, дъжд гу иди понякуга, а ти жа идиш у килията на сянка, няма дъжд, няма вятър....Колку жа ни земиш ти нам за зимата, а то лятус когу жа учиш?...”: това са били думите на чорбаджиите от тревенското село Михалци, в отговор на младия кандидат за учител Петко Славейков, който поискал 1000 гроша за цяла учебна година. Българинът дълбоко в душата си смята учителя за човек, живеещ леко живота си. Може би заради следите от предметното мислене, може би заради завистта към „лесната работа”. Учението така ценено и така нищожно заплатено. И ако заплащането е индикатор за важността на една професия, то би излязло, че образованието е последната грижа и учителствуването е някаква абстрактна, почти ненужна дейност. И въпреки, че знае, че не е така и че е изключително важно, българинът упорито отказва да приеме, че е нужно по-високо възнаграждение за преподавателите и сякаш по инерция продължава да злослови и да се оплаква от „учителсите претенции”.

Според проучване на „Алфа рисърч” най-много против учителската стачка са били българите с високи доходи. С изклчение на онези един милион родители, които се подписаха под учителския протест, една немалка част от българския народ, включително сегашният Министерски съвет и днес уважават учителския труд точно толкова, колкото чорбаджиите от село Михалци преди 160 години. Подценяването на педагогическата професия и нежеланието, с което се плаща на учителя е залегнало дълбоко в народопсихологията на българина. Не само българските ученици, а и родителите им се нуждаят от преодоляването на килийно-средновековното схващане за статута на учителя и от митовете за естеството на учителския труд, идващи от ученическата представа за учителя като човек, който стои с вдигнат пръст до черната дъска или пък си седи на катедрата и измисля всякакви въпроси, само и само за да измъчва децата.

Какво е отношението на политиците? На фона на виковете "Оставка!" на площада пред Министерството, министърът на образованието си правеше обиколки из страната и се държеше като сърдито хлапе. На някои учебни заведения дори отгоре им беше забранено да протестират под заплаха от уволнение. Низко е, че министърът чакаше да се размине всичко с презумпцията, че за тези дни на протеста не се очакваше заплащане и по-бедните от тях нямаше да успеят да си платят наема, ако продължат стачните действия. Думите „да разпускаме седенката”, уловени с хитрост от журналистка по повод преговорите за учителските заплати може би говори много повече за отношението на политиците към учителите от всичко друго. А образованието е обявено гръмко за приоритет. Появи се и „година на електронното образование”. Но каво ще означава това, когато преподавателката ми по информатика не можеше да прочете съобщенията на монитора и казваше „ми то тука нещо пише, цъкнете на кръстчето да изчезне” или „много хубаа презентация, ама защо на английски”.

Образованието не е конкурентен сектор. Никой не се избива да стане „просто учител”. Но на всички смътно им е ясно, че никак не е просто да си учител. И че си се провалил или си ексцентричен. М.Семов е открил подобно поведение у политиците още в миналото – „бълг.политици винаги смятаха интелигенцията за втора ръка, за помощен персонал, а не за най-първа движеща сила на общественото развитие”. Идеологията на комунизма също оказва своето влияние върху обществените нагласи за учителя. Политиците от онова време избутват интелигенцията на социалното дъно и я преследват. И някак днес тя още не може да излезе от там. Винаги развива някаква допълнителна дейност, за да преживява. Доста странно буквализиране на онова „който трупа знание, трупа и печал”.

Интересно какво ще е отношението към учителя в държава, в която ДДС-то за книгите се вдига, а за хазартните игри се намалява. Сега само на думи съществуват приоритетите. И сляпо копираме от чужди модели.

Преди учителят е бил личността, която ни е позволявала да се запазим като нация и история. Той е съхранявал и разпалвал надеждата ни за свобода и идентичност. В следосвобожденската действителност тази необходимост някакси е изтласкана на заден план. А в съвремието по-голямата част от българите пореди националните ни комплекси, виждат хубавото единствено в чуждите страни и са склонни да принизяват собственото ни минало, език, култура. Стремежът е към чуждите езици, чуждите учебни заведения, чуждите култури. В един такъв контекст съвем естествено изглежда пренебрежението към българския учител у много хора.

Когато запитах един познат, който някога е работил като учител, той започна с онзи виц, че това не е професия, а диагноза. Учителят, макар и на шега, е възприеман като болен човек. Битува и едно разбиране, което понякога се оказва вярно, че учителите имат най-различни странности, че са малко „хахо”. Някои го наричат професионално изкривяване, но и ние в училище бяхме заключили, че след няколко години преподаване няма как „да останеш с всичкия си”. Подлагането на цял куп унижения(тук не говорим само за финансовата страна на нещата), емоционалната ангажираност в преподавателския процес, отпращат учителя в полето на странниците, лудите, на патологичното. Често се споменава, че за да си учител, трябва да имаш желязна нервна система, неизчерпаемо търпение и да можеш да викаш. И то не само на шега.

● И в крайна сметка:

Отношението към българския учител днес е много различно от годините преди Освобождението. Да, учителят е бил болен, беден, с нещастна съдба. Но той е бил и човекът-просветител, будителят на народното съзнание, строителят на бъдещето. Сега е беден и странен човек, в чиито морални и преподавателски качества обществото често се съмнява. Загубило се е уважението, страхопочитението, високата му позиция сред хората. Към него се отнасят или с безразличие, или с подигравка, рядко има личности, които са уважавани и обичани. Но за бъдещето и развитието ни това трябва да се промени. Може би хората ще видят, че без качествено образование оставаме без бъдеще, без минало и сме никои.