emo, anomia, anima

... в един от вестниците, от които правя мониторинг попаднах за пръв път на думата "емо", там емотата са описани като нестабилни тинейджъри, които се нараняват, за да се чувстват по-щастливи, депресирани, могат да се пристрастят към самоунищожение и да се самоубият, защото търсят внимание... на пръв поглед напомня на описаните егоистични самоубийства на Емил Дюркем, с лек уклон към аномията, при която са изгубени ценностните ориентири... още повече, ако се прочете и моралистичния коментар в същия вестник: как децата да се стремят към внимание чрез изкарване на шестици... и никави емо-мемовщини!!!....

...днес говроих с Тони и тя ми сподели, че емота са й препоръчали една песен... ето какво всъщност ми сподели тя за това какво е емо :

"ее. ти пък сега, не всички емота се режат, и ти почваш като всички... тцтц, предубеден човек... емотата са си по-чувствителни и това е... и музиката им е яка... някакъв пънк... а пък аз нали съм си по EMOtional... ми то и аз не знам много неща, тук в Стара Загора е разпространено, ама всички ги мразят точно заради тези глупости, които се пишат, а и защото повечето старозагорски емота са позьори и само заради дрешки, значки го правят и т.н. ...в интернет има емо-форуми, предимно на английски... то е emo kid всъщност... емотата са леко депресирани според това което се пише, но аз не смятам така... емоционален не значи тъжен... значи да преживяваш всичко много по-силно от другите... включително и радостта... инaче е вярно, че се режат... ходят с откачени рошави прически и с бретон, който закрива едното око, защото те смятат, че то е за вътрешния им свят... носят значки, и гривни и вратовръзки, готини са... аз поради същите причини ми е близък този стил...
http://emo4ever.ipbfree.com/ ......

................................................

( от форума за емотата : Емо?

Колко хора могат да определят истинската дефиниция на думата емо. При наличието на много и различни определения, съществува едно, което аз подкрепям – емоционален. Емо идва от емоционален. Във всяко едно училище съществуват сформирани групички, които са с различна степен на важност. Винаги има популярна група момичета, спортни момичета и академични момичета, като към последната група се причисляват онези, наричани с името загубеняци – емо/вандали.

Как може един човек да определя индивидуалността на друг, когато не го познава наистина и не знае този човек с какво се занимава? Те нямат представа какво е постигнал този човек или какво е преживял. Кажете ми, колко от вас биха нарекли някого, чийто очи са пълни със сълзи, но въпреки всичко той продължава напред, с определението емо? Или виждайки белезите по ръцете му си мислите, че той просто търси внимание?

Тези хора НЕ търсят внимание. Може би те минават през изключително труден период в живота си. Истината е, че тези хора имат нужда от приятели, които ги харесват такива каквито са и семейство, което ги обича. Повечето от тях нямат рамо, на което могат да поплачат, нито пък имат някого, с когото биха могли да споделят страховете си. Голяма част от тях пишат стихове, изключително емоционални по характер, които разкриват множеството проблеми, пред които се изправят в реалния живот.

Грешна ли е представата, изградена за онези от емо-групата? Моят отговор е да, защото думата емо е друга обикновена дума като jock /тинейджър, който жъне спортни успехи и се слави като „супер готин” в училищните среди/ и chav /съкратено от charver, представител на субкултурен стереотип, идващ от американския хип-хоп./ - всички тези определения биват приписвани на онези, които имат различно излъчване и поведение. Тези хора обаче са човечни и тях ги боли и могат да изпитват цялата гама от чувства както всички останали.

http://www.unsignedbandweb.com/EmoMusic.html
..........................................................................
"

от Емил Дюркем от книгата "Самоубийството", глава "аномичното самоубийство":

"...нашата чувствителност е бездна, която нищо не може да запълни... неутолимата жажда е постоянно обновяващо се страдание... колкото повече имаме, толкова повече искаме да имаме, понеже полученото удовлетворение само ще стимулира потребностите, вместо да ги задоволява...можем ли да твърдим, че действието само по себе си е приятно?това е така, но само при условие, че сме се заслепили до такава степен, че не чувстваме неговата безполезност...

(при аномията)липсва каквото и да било регламентиране. никой вече не знае кое е възможно и кое не, кое е справедливо и кое несправаедливо, кои искания и надежди са законни и кои от тях надхвърлят мярката. в следствие на това хората искат всичко. състоянието на безпътица се засилва от факта, че страстите са по-слабо дисциплинирани в същия момент, когато биха имали нужда от по-силна дисциплина... но тогава самите им изисквания водят до това, че не могат да бъдат задоволени.... колкото по-ограничен се чувства човек, толкова по-непоносимо за него е всяко ограничение... индустрията се превърна във върховна цел на индивидите и обществата... по цялата социлана стълбица са предизвикани желания... нищо не би могло да ги задоволи, защото целта, към която се стремят, е безкрайно отвъд всичко, което могат да постигнат...

ние се стремим към нови неща, към непознати удоволствия, към неизвестни усещания, които обаче изгубват своята красота, щом станат познати. след това, дори да се случи най-малката превратност, ние нямаме сили да я понесем.

когато нямаме друга цел, освен да задминаваме непрестанно точката, до която сме стигнали, колко болезнено е да бъдем отхвърлени назад... миналото е било само поредица от нетърпеливо преминати етапи...

след като човек не е спиран от нищо, той не би могъл да се спре сам... жадни сме за онова, което не съществува... "

...........................................................................

има дни. истински дни. в които истински усещаш, че живееш със всичките си сетива. тогава си помняш как си тичал по надолнището като луд, как си се радвал на вятъра, как си се вслушвал в шепотите на тополите. тогава си дете. защото откриваш. откриваш хилядите малки неща, детайлите на привидното, и не просто гледаш, а виждаш. тогава създаваш. строиш въздушните си кули в пясъка, рисуваш пътища със сламка в пепелта... по които да премине въображението ти към тишината... лежиш сред нищото, гледаш облаците, кръгли и бели, завива ти се свят, ярки прашинки започват да валят в очите си от синьото. ти затваряш очи, ходиш бос по асфалта, чувстваш малките камъчета по себе си... и ти е толкова реално, че сякаш сънуваш... и забравяш. забравяш онова с което и без което не можеш да продължиш. забравяш болката си и тя те забравя.