Тих свят

...когато започна да чувам, че часовникът тиктака, знам, че се опитвам да се чуя и хиляди пъти да си повторя, че ме има... защото знам, че ме няма... нямам мои думи, нямам мои мисли, нямам мое аз.. аз...всъщност не съществувам... не са ли всички звуци огледало на себе си, репродукции на ехото си... това е риторичен въпрос с отговор без обсъждане, който го потвърждва... а те го наричат твърдение... и се попитах, когато всяка вечер пожелаваме лека нощ, то на нощта кой ще пожелае "лека нощ"? ... може би тя е обречена на безсъние, може би отчаяно е чакала някой да й каже тези думи, за да може да заспи, но от тъгата и мълчанието на света е почерняла, скрила се е в себе си и се е изгубила там... колко пъти казваме, че е тъжна нощ, но тъжно ли е да си нощ?... може ли дотолкова да не можеш да понесеш нещо, че за да не го усещаш да се превърнеш в него... да знаеш, че не си... да те е страх от отражението ти, от друга като теб и от другата теб... в такива моменти мразя да раговарям със себе си, дори повече, отколкото се мразя... има едни нощни цветя, които са прозрачни... те са малки, те плъзгат стеблата си по студената земя, целуват я и заспиват в плача си на нея... на сутринта там, където вече ги няма, е останал само хлад... усещаш ги по мисълта за тях като дихание след тих и непрестанен дъжд... в тях е валяло, превърнали са се на сън, а сънят се е разпръснал на прашинки...
...децата на другия ден, те са болни, болката им е да искат да умират по малко всеки ден... не го съзнават... а когато разберат, не могат да я спрат... не могат да се спрат...
не е егоизъм, спасение е... странно, но все пак спасение...
спомням си я когато тичаше... спомням си я като плаха усмивка, отражение в крайпътна витрина... спомням си я, както никога няма да си я спомня... беше...така...различна.
лека нощ, нощ. ако ти се прииска хапче срещу безсъние, просто ме събуди. ще погледаме заедно в тъмното и ще заспим. само, ако усетиш, че сънувам пак кошмар, събуди ме, дори да е в съня ми...