Скандалите с участието на хора от властта избухват един след друг, а властта се държи сякаш нищо не се е случило. Институциите взаимно се обвиняват и винаги търсят причината в закона, който ако не е направен в угода на управялващите в момента, моментално се променя. Политическата класа ражда корупция, излизат наяве имена на хора на важни постове, замесени в далавери. Никой нищо не признава. А като стане очевидно мига невинно и обяснява, че това не е в разрез с интересите на обществото. А обществото никакво го няма, да не говорим за съзнанието за гражданство. Всеки бърза да си измие ръцете, властващите си се защитават един друг, прокуратурата обвинява само в краен случай, делата се точат с години, ако въобще започнат, а през това време свидетелите или са застреляни или им е платено. Има недосегаеми, а по думите на главния прокурор полицията обяснимо се страхувала да разследва организираната престъпност. Всичко отшумява сред шума на следващия скандал, а късата историческа памет на българина проговаря, апатията затваря устата или я отваря само на битово ниво, където хората или полудяват или се примиряват.
Състрадението ни е само лустро, едно шоу, но опре ли до реални действия отново се подвиват опашките и тръшват вратите. Сякаш нищо не се е променило, сякаш още сме роби. Защото свободата е отговорност, а не можем и не искаме да я понесем.
Прехвърлянето на теми от компетнтността на съдебната система в парламента води до разрешаване на спорове с политически средства. Парламнетът нееднократно се занимава с разследвания, дублира правомощията на прокуратурата и съда.
Нямало пряк конфликт на интерси. Не се виждала връзката на казуса за двойната самоличност с прокуратурата. Обясняваше се преди две години, че ще се разчита на вътрешни проверки, на органите на МВР и на граждани, които са готови да заявят ясно и открито, че им е бил поискан подкуп. Вътрешните проверки май са доста вътрешни, нищо не излиза на светло. А т.н. граждани, които продължават да си мятат торбичките боклук от балконите, са на принципа „преклонена главичка сабя не я сече”. Ако все пак се намери някой „луд” да проговори, то до няколко дни е принуден да замълчи завинаги.
Казусите са много и си приличат. И по същност и по това, че никакви мерки не се взимат всъщност. Един вид тези, от които трябва да се очаква да хванат престъпниците, преди това ги предупреждават. Доклади се пишат вместо да се подадат оставки. Все едно малко дете, което е наказано да си напише домашното.
Обществото не реагира – или вече е преситено от информации за свякакви машинации, или е напълно убедено, че тайните служби винаги са изпълнявали политически поръчки. Така се стига до крайната точка на корупцията, при която външните претенции за почтеност за изостваени. Ми то кажи-речи са изоставени. Дистанцията между хората и държавата, между собствения ни живот и начина, по който го управляват, ражда апатията на българите, робската философия, която те примирява с живота. Затова е липсата на вяра във възможността за промяна, шегите колко комично би изглеждал евентуален следващ кабинет.
Правителството продължава с нищо-приказването, демонстрациите на непукизъм и липсата на конкретни действия за решаване на проблемите. А междувременно тези, които са готови да свидетелстват срещу престъпния свят ги убиват показно.
Това е положение, при което обществото трябва да демонстрира дали притежва инстинкт за самосъхранение и дали е в състояние да вземе нещата в свои ръце. Но ние сякаш нямаме интегриран национален елит. Социокултурната нация трябва да е общество от граждани, обединени от идеята за обща държавност. Това понятие е залегнало най-масово в страни като САЩ, Франция, Италия, в които всички граждани се третират като членове на съответната нация. А как стои нашето „обичам родината, мразя държавата”, актуално и до днес. Защото за нас държавата не сме ние. И тя представлява интерсите на определен кръг от хора, а не нашите. Българинът винаги е смятал, че разбира от политика, че е готов за политически постове, в резлутат на което България всъщност никога не е имала професионални политици. Политиката у нас почти винаги осигурява привилегии и предимства в бизнеса. Това е и поради отсъствието на истинска политическа демокрация в обществото.
Българите се отнасят все още особено към законите, винаги са склонни да ги заобикалят и да смятат, че се отнаят за другите. Властващите сами не ги спазват и ги превръщат в условие за лична изгода. Това учи българина не само да се стреми да се докопа до политически пост, но и да не се съобразява с онзи, който вече е на него. За политическата личност, слязла от властта настъпва политическа и обществена смърт. Затова тук всеки гледа да не слиза от властта. Ценностите на политическия живот се изграждат не на достойнството, честта и морала, а на ценнсотите на властта и парите. Затова е и наскорошното изявление на посланик Джон Байърли, че „моралът в България не е много висок”.
Комплексът и неувереността в собствените сили на народа се диктуват и от страха за оцеляване. Хората съобразяват думите и рекациите си, търпят и продължават да търпят. Външно се подчиняват на всяка власт – която и да е, каквато и да е, когато и да е. И в същото време в себе си имат своя преценка за тази власт, свой протест и ненавист към нея. С всичкото това вътрешно натрупване на негативи, това унизително търпение, хората чакат все да се размине, нещо да се случи, някъде отвън да оправят в последния момент положението.
Сред цялата компроматна борба, дебелоочието на политиците, всичкото това преструване, че изговореното и изписането не се отнася до конкретната личност, израства дълбокото недоверие на българина в политическия смисъл на действията, които предприемат партиите. Той не вярва нито на тези, които доскоро са държали властта, нито на тези, които напират да я вземат. Партиите се обединяват не около определени идеи, а около интересите на определени личности, маскирани зад тях. Борбата за лична власт се види винаги от името на определени партийни интереси. Безогледно се преминава от една партия в друга, стига само това да носи политическа облага.
Има хора, които тласкат българското общество и държава към неминуем упадък, и когато някой извади наяве това народно посегателство – съдиите го изпращат в затвора, за да се научи да мълчи. Свобода на словото?... Просто се измества фокусът на внимание.
Нестабилността на правителствата в България, крайните форми на алчност и безкруполност в системата, стимулират стремежа на управляващите да се облаготелстват за максимално кратък срок.
Освен остатъците от робството, сред които е и крайно негативното отношение към всяка власт, има крайно слабо политическо и социално самосъзнание на народните маси в страната.
Саморегулация е да имаш самосъзнанието да не престъпваш закона не защото е забранено или те е страх от санкция, а защото си вътрешно убеден, че това е грешно и би паднал в очите на хората и на самия себе си. Да разбираш, че държавата е твой продукт, че влагаш средства в нея(твоите данъци) и да не рушиш това, което си създал, да уважаваш чуждия труд. Чак след това функциониращото право идва да регулира отношенията между гражданите и държавата, но само при условие, че е еднакво валидно и за двете страни. Изкривена, пречупена е мярката за мястото на човека в една общност. Където има управление, а не властване, там има демокрация. Където има върховенство на закона, а не на властта.
*източници:
1."Народопсихология" - Марко Семов
2. публикации в периодичния печат
3. публикации в Интернет
Няма коментари:
Публикуване на коментар