self-segmentation

някакси не съм цяла. не мога да се събера. сякаш съм парченца стъкло. от някои неща до толкова много ме боли, че от мен излизат само задържани на ръба на клепачите сълзи и глухо мълчание... нито дума, нито стон... а ми се иска да можеше...

винаги всеки мой рожден ден ме е изпълвал с толкова щастие, чакала съм го с нетърпение, не съм спала нощите... а сега, сега сякаш чувствам, че е време да порасна... преди все си казвах "когато стана голяма, ще съм по-добра, ще правя добри неща..."... малка и ужасно уплашена от света и от хората, аз исках да им помогна, но тази решетка от страх винаги ме е спирала... а сега, когато би трябвало да съм възрастна, все още не мога да се освободя от този зъл дух, който се вкопчва в мен и ме дърпа за ръката да бягам в обратната посока на тази, в която бих искала, така бих искала да отида...

може би да, ще започна с малките неща, ще опитам, така истински ще опитам...

онази вечер танцувах със светулките. буквално. накрая те излитнаха от пръстите ми* като малки, но все пак искри из мрака...

*fingertips - обожавам как звучи тази дума