тихи стъпки, колкото е тихо нищото, клавиши на изгубена душа... кръг: нима когато се завърта има значение посоката... защото и ангелите падат, изгубват се като малки бледи светлинки по земята... падналите ангели, превърнали се в своето отрицание, обърнали своето отрицание срещу себе си... нощните пеперуди отидоха да спят, заедно с тях всички малки магически създания... закачалка за ненужни мисли чака в коридора на изгубените ти желания, на забравените ти надежди, на недоизплаканите мисли... а сводовете са тесни, тъмни и студени, стъпваш бос по плочите, като по инерция, докосваш тапетите с изтръпнали пръсти, изпускаш ключето от гардероба... всъщност имаше ли гардероб?...
почти сънувам невъзможното, а то е тук, красиво и сякаш плаче като малко дете от радост или се моли тихо до прозореца...
там звездите се събират в шепата на зениците ти, на катранени видения, наивни призраци на несъществуващи улици... и онова странно усещане, как успя да побере в себе си толкова уплаха и толкова от нещо, което не знам как да нарека... неназовимото, то, докато е там, дори да бъде спомен или илюзия, дори да се преоблича в разни имена, е нещо повече...нещото повече, което е едно отвъд, отвъд способността за чувстване, възприемане, дишане...много повече, много...то е толкова силно, че не може да се понесе, и затова носи в себе си горчиво, и затова приема формата на болка, дори да е щастие...
*Angel's Feather: Angel
Няма коментари:
Публикуване на коментар