полугласно

искам да изляза... но чувството ми за дълг е по-силно от мен самата. ако можех да стана частица от нещо, то щеше да е вятър... не мога да се спра да пиша, сякаш имам нужда от разговор, който не може да се случи нито в това време, нито в това пространство. и си въобразявам. мисля, че не можем да променяме думите си, някои свои нещица като примерно начина, по който казваме "здравей" или "ще се видим пак" или "среща довечера в страната на сънищата". и това сякаш е така, защото по същия начин не можем да осакатим себе си опитвайки се да сме нещо, което не сме в опитите си да избягаме от пустотата, която внезапно е останала в нас, за нещата, които ни преследват болезнено... и сме в същия град, където сме били, понякога така ти се иска да избягаш и сякаш в надеждата да е друг живот, да си друг човек... искаш ли всъщност да изгубиш себе си, има ли смисъл в духовното ти самоубийство и вярваш ли в него или вярваш ли изобщо в нещо... навън не е черно. и от тъмното не боли. и никога не е боляло. дъжда в локвите е като приспивна песен, с тихото си спокойствие те тревожи, но и целува. сякаш като пред буря. жълта крушка и листа, които се плъзгат по земята, красиво стъпваш, залиташ на страни, спираш се пред някое празно място, за да напълниш съзнанието си със смисъл.