не-мисъл

...за показните поети, за снобизма и интелектуалщината... за изкусителния скептицизъм опорочен в сляпа самодостатъчност при някои творци... ако творчестово е болест/а то е/, дори само този факт те разполга в пространството "извън" някаква група, доколкото това ти състояние не е "нормално"... болният човек винаги бива ограничаван(аз лично само да кихна и ми се отделя отделно рафтче, чашка, лъжичка, стая...), гледан с подозрение, дори любопитсвто, но като цяло хората предпочитат да странят от него, а и той от тях, доколкото това общуване за него би могло да е болезнено... но той има и други качества; в състоянието си на заразоносител той разпространява, припламва тези, които по една или друга случайност се оказват в близост до него... намира си кръгове от "заразени" и обменят различни бацили, една същинска саморазрушителна, самонасладителна интелектуална сбирка, оплетена в цитати и страници, в ритуалност и специфичен език... изключително привлекателно всъщност...

снобизмът...хахх, съдържа в себе си своето отрицание. фактически ние всички сме сноби от един или друг вид, дори ако се ограничим за дадена група, област, за каквото и да се замозатворим. т.н. "nurd-ове" също са вид сноби. не бихме казали, че са същите сноби като тези от литературните среди. тясната спецификация, забравента вратичка, дори нарочно затръшнатото прозорче...всички те са симпотмите на самоподхранваното ни его, нарцисизъм и сладък снобизъм.

...във всичко това все пак е и факторът на самоопределението. никога не се приемам като поет, често дори да ме попитат отричам. просто аз не съм от типа хора, които четат денонощно, събират вселени в себе си, пишат и модифицират непрекъснато, иновативни са до болезненост, стигат до отрицанието на словото. възхищавам се на такива хора. но обичам естествените. тези, които не са си самодостатъчни. които са прочели нещо прекрасно и искат да те докоснат с него като ти го показват, четат ти стих на глас, а не споменават безбройни имена гледайки те надменно и преценяващо. и аз не пиша така като вторите. аз записвам нещо както се е появило на секундата и за нищо не искам да го променям, не искам то да става добро или не, да има литературни качеста. то е просто нещо, и или е, или не е. това е. затова никога няма да стана писател. нито да се самоопределя като такъв. да, аз обичам да пиша. писането е наркотик, лекарство, халюциноген за мен. доставя ми неимоврено удовоствие дори с чисто физическото си проявление. но не всеки шишещ е достоен да бъде четен. аз съм твърде самозатворена в начина на произвеждане на контексти и неяснотата на вераблизирането им. защото това са вид архиви на мисли, а не свързан текст. дори понятието "свързан текст" е вид тафтология, доколкото текстът е дефиниран като "групи от изречения, смислово свързани помежду си". текстът в своето отрицание. в своята все още неосъщественост-несъществуване и оттам несъщественост.