selfish

...тя живее на последния етаж на пръстите си... последния път когато й казаха, че е красива се разплака неудържимо... защото знаеше, че не е вярно... винаги бе искала да не принадлежи на този свят, да е възможно най-малко човек... сякаш търсеше отначало формата, но тя започна да огъва и вътрешността.... да я разпада на малки горчиви кътчета... да диша равномерно до нея, да обсебва сънищата, пренаситила мислите до такава степен, че ги е превърнала в тяхно отсъствие... предпочиташе да я наричат грозна, отколкото да й се усмихват снизходително със сладникави етикети, които в общи линии означаваха "става"... четеше тишината си... когато се намереха с нея, всичко за секунда беше наред... молеше се, често и с червени очи... пръстите й започваха да треперят, а тя се опитваше да ги успокои с писане... светлината не й понасяше, а тя не понасяше мисълта, че излизайки ще я изгарят погледите на другите... затова щорите се затваряха за първите лъчи по изгрев и кожата й оставаше все така восъчна като свещите, които гореше когато можеше да е сама и слушаща... тя не беше послушна, не можеше да се вслуша дори в сянката си, защото нямаше какво да я отрази... нея, анонимната....