.
това е, което отсъстваше и липсваше. впечатленията бяха се затворили херметически в пластмасов буркан, от който изобщо нямаха намерение да показват дори ъгълчето на листата си. отсъствието на букви ме държи в напрежение, но не от онова приятно приповдигнато и френетично състояние на вълнение, а все едно нечия чужда ръка те накланя, вдъхва ти неестествен и тежък сън, монотонност и липса на желание. кофти работа, с две думи:))
добре, че има добри среднощни духове, които преобразуват енергията в импулси и донасят някой познат хубав глас до усещането ти за другост. да се върнеш към света означава да откриеш и да бъдеш открит от тези, които означават света за теб. покривите, пространствата между земя и небе, ме усмихват. усмихва ме мисълта, че именно там можеш да намериш да се подвизава някой ангел, че звездите спират трепкането си, за да слязат и да потанцуват в цветовете на очите ти, да ти нашепнат някоя тайна, която после да сънуваш и да забравиш. защото може би това е смисълът им, да ги има, да знаеш, че са там, да усещаш присъствието им всяка една секунда и все пак да не си сигурен, да се съмняваш малко, но именно това да го превръща в истинско. нереално усещане за реалност.
опитвам да уетя студените тръпки от чувството ми за бягство. побирах в шепите си дете, което бях; което гледаше големия булевард през пролуката в лилавото стъкло на балкона и заспиваше със светлините - отражения на улицата. но в мен е само едно познато чувство, като пред нещо ново, което ме е върнало назад във времето. вчера дори усетих есента, онази есен от бързането към училище, от очакване на непознания, от стъпки по плочите пред НДК и смеха по вятъра, който понякога беше много тъжен. и за да не бъде самотен носеше със себе си малки водни искри, които се вплитаха в клепачите, бродираха в косата ти като кръгли стъкълца...
стояхме на ръба на толкова дълбока нощ, светлините под нас ни гледаха, може би ни поглъщаха в тъмни силуети, аз чувствах, или може би чувах как руси кичури от нейната коса играеха и разплитаха себе си в опити да се подредят по някакъв странен, неземен ред. зениците й се разширяваха в тъмното, пръстите обгръщаха лекия студ по раменете. говорихме с мрака, и сякаш се спорзаумявахме с него, опитвахме се да хванем нишките му, да изплетем въже, паяжина или люлка за надежди. не знам дали успяхме. но искам да сме...
.
2 коментара:
Привеееет!
С официално желание и покана, за едно интересно участие в една мисловна измяна :)))
Би ли я приела?
Спирката е важна!
:))))
o, разбира се, с най-голямо удоволствие;) само ще трябва да ме докара до нас по-късно едно превозно средство, защото в момента не съм в свои водди, пред моя виртуален прозрец :)) мерси!
Публикуване на коментар