...все още намирам себе си в играта на криеница с думите, в търсененто на припомняне, в изглаждането или изгарянето на спомени чрез изписване. не, проблемът не е в стъпките, които политат рано някоя сутрин, тропат на плочките и чакат някой там, отдолу да им отвори. не е в черните ти птици, във враната, която храни гарджето, нито дори в черните котки, които нямат друг избор освен да те измамят, че ти пресичаш улицата вместо тях... не е там... някога ти имаше своя малък храм и в него се криеше, някога слушаше езика на праха и глухите камбанки тиктакаха по ръбовете на задушените ти катедрали... но сега ти не се боиш, и не пристъпшваш плахо, не стапяш восък в очите си, не мокриш пепелта с отблясъци около-миглени... ти просто не пристъпваш. себе си. и самоотнетото си. не просто нямаш право, а правото сякаш никога ня си го имал, защото онова същество, което беше ти е невъзможно да има каквото и да било общо с това ти същество тук.
когато пада най-тъмното, но имам предвид истински тъмното, каменно тъмното, в което вали единствено дъжд от песъчинки, където пулсът се превръща в монотонна маса отчаяна застиналост... тогава прегръщаш себе си в опита си да се утешешиш, в неспособността си да се вразумиш, в сгънатите болезнено колена на глупавата си чувствителност.... и те е страх от стените, от всичко равно и студено, от всяка липса... тогава се надигаш тихо, сякаш да не събудиш себе си, измъкваш се на пръсти и търсиш нещо, някакво присъствие, нещо, което да те накара да спреш да мислиш или да усещаш нуждата от въздух в стаята.... взимаш детското си одеало, закрепяш го на раменете, стичаш го по мокета под теб, коеленичиш до мрежата на прозорчето, нашепваш си, че се радваш, че не си си отнел правото да гледаш от там... тресе те, сякаш напук, за да те спаси от задуха....
Няма коментари:
Публикуване на коментар