...проглеждане в кошмар, от който искаш всичко да си спомниш. до най-малката подоробност. морави облаци над високи панелени блокове във водата. малки песъчинки по предното стъкло на оптиката. после бързо тръгване. една от онези обрасли и изоставени къщи, каквито има поне по една-две във всеки град. лъха на хлад, на плесен и пръст. бели привидения зад позорците, запечатани с дъски и разядени пердета. стълбите са ужасно потискащи. имаш усещането, че няма да можеш да се върнеш. от едната страна са тесни, колкото свита длан, а от другата нормални: така се редуват платформите. знаеш кой е най-честият посетител. не искаш да се натъкнеш на него. и точно тогава фигура в много широка риза се мярка в преддверието. приятелите ти крият лицето. напразно, защото е разпознато. задавяш се в сух плач докато слушаш виковете и заплахите...
бягаш през дъжда, локвите хлипат с нестабилните ти стъпки. на последния етаж си, събираш трескаво някакви неща в чанти, за да се махнеш, да отидеш далеч, колкото се може по-далеч... единственото стабилно чувство в теб.
първият сън, в който се събират всички мои най-близки хора.
Няма коментари:
Публикуване на коментар