.
"Големият град. Тук е ад за мисли на отшелник." - "Тъй рече Заратустра", Фридрих Ницше
...Големият град сваля кожата ти със собствените ти ръце. Тук всичко се свива, за да се събере. Дънките ти са по-тесни, обувките ти стягат, косата ти е вързана. Вървиш тихо, не само защото нищо не чуваш с тия слушалки, но и защото другите не те чуват от околния разпръснат шум, и прах, и тем подобни. Измерваш себе си в цифри, точки и стъпки. Имаш номер за всичко, шифър на поведение, код за достъп и парола за излюзията, че не си следен. И си статистика от кратки касови бележки, лог-вания и ън-лог-вания, точни маршрути с минимални отколонения, бавни тенекии за кафе и почти непроверими електронни карти. Тук ту светва червено, а жълтото е негов нюанс, ту премигва зелено и притичва оглеждайки се по пешеходната пътека. А паметниците са безсмислени железни птици, ръждясали под отровените дъждове на времето, под облака на сивкавото безразличие на частиците от бивши горива.
.
3 коментара:
:)
Условието е да намериш себе си. И когато почнеш да го търсиш, всъщност почваш да търсиш другите. И когато ги намериш, усещаш, че не си намерила подходящите. Тогава почващ да търсиш подходящите, но не разбираш, какво трябва да им е различното. Почваш да търсиш различното, но забравяш да се вглеждаш в огледалото. Понечваш да се вгледаш в огледалото, но тогава започват сравненията. И започваш да градиш стени и защити, щит след щит, тухла до тухла а врагът е невидим. Ариергард от шепоти, авангард от светофари. Стрес за закуска, но по-скоро всички е като състезание а ти бягаш ли, чакаш ли...
Но накрая се намираш именно там, където не беше търсила. Странно, нали? И защо трябва да е така... (А така ли е?/риторично)
има хора, които никога не можеш да загубиш, дори без да си ги търсил или намирал, дори без да имаш следи от материалното им присъствие... там, където мълчанието помежду ви е приятно и не е отсъствие, напротив...
може би има смисъл да не се намирам, за да мога да се търся:))
Публикуване на коментар