стана ми тихо и поисках да пиша... мисля, че паяците не са лоши, в домовете ни съществуват екосистеми, за които можем никога да не заподозрем... не, че нещо, събудих се и едно мъниче с размера на иглено ухо ме зяпаше от стената... как точно го видях така и не ми стана ясно... събуждането след събуждането от кошмара, онова беше преди това... може би ми е тревожно... знам ли. и аз какво ми е.
просто си стоях сама в стаята, наште открай време се шегуват, че съм "отшелник", усмихва ме... сред странните неща, които са ме наричали различни хора са "същество, което мисли като мъж и чувства като жена", "бръмбар", последното е "тамагочи":)) обичам си ги всичките:)
напоследък въздухът е някак циментов, вървиш като във вода... силуетно, кръгово, секундно... когато за пръв път след двете седмици болест вкъщи излязох, седна на една пейка пред Софийския и гледах около половин час едно есенно дърво с парашутчета, коeто си играеше с някакви си оранжеви отблясъци на слънцето... беше спиране, и едно такова... радвам се, че имах време да послушам празнотата, изпълващо е... да чакаш някое момиче, точно определено, е толкова очарователно... представяш си стъпките й, не знам защо, но си спомняш как държи цигарата си, как си играе с някой кичур коса или просто гледа... сякаш всичко около теб говори за нейното идване, очаква и съучаства с теб...
всеки сън е една твоя реалност.
And isnt imaginary existence, existence? - Anatole France
Няма коментари:
Публикуване на коментар