гняв

чувствам се на върха на пръстите си. ние хората сме облаци. затваряме улиците в себе си и чакаме метален дъжд. вслушваме се в дрънченето на тенекиените покриви, сякаш чуваме за първи път. усещаме вятъра от крила на гълъби. и се боим от него. страх ни е от трохите. от подхвърлянето. от милостинята към нас. усмихваме се на непознатите, а ни е толкова лед под ръкавиците. следим себе си като скъперници, сънуваме като деца, смеем се изкуствено плачейки насън. лутаме се. и продължаваме да треперим. тъприм до загуба на усещане. после просто свикваме. да гледаме празно. да събираме тубички темперна боя в джобовете. да крием снежинките в миглите си. да премигваме думите си. да не дочуваме шепота и да недовиждаме шепите от празнота. не знаем... уморени, очите ни се стапят в червено, искат да затоврят света, да го потопят, ако могат...

ядосана съм. на себе си. на това да опитвам и да опитвам да събера всички букви, да намеря място на всяка и да загубвам азбуката си. болно ми е от съображения. обидно ми е от премълчавания. боли до апатия. когато искам всеки да е наред, наранявам всички. когато опитвам да затворя и да премълча, всичко тотално се обърква. опитвам да броя... до няколко си... трябва да взема да хвърлям и зарове вероятно... да си намеря съночетец, душеприкзачик, продавач на избирателни спомени и една рошава побъркана котка... та ако скача по прозореца цяла вечер да лови въображаеми молци, щурци и врабци поне да ме държи будна...