Знам диагнозата
- всичките стени очакват да заплача.
Аз не мога.
Тъмното се взира.
Срамува се от мен.
Шепти на тишината.
Когато всички телефони чакат да им кажа,
аз не разчитам на прогнозата
- излизам под дъжда,
не виждам хората,
сънувам локвите,
(във локвите вали),
разтварям се в умората
на някой безистен
и драскам,
драскам си,
със пръсти по вратите…
Няма коментари:
Публикуване на коментар