Да си оплетен в себе си...

Местата се затварят
в себе си -
врата захлопваща врата.
Из помещенията
изпълнени със тишина
въздухът издиша тежко
удавен във варосаната от прашинки
светлина.

Птиците примигат
като нощен плод.
Изгасват лампите,
секундите дори треперят,
пазачите опитват да намерят
метален ключ
към кървавата тъмнина.

Покоят е обсебен с кръстове,
с икони: електронна самота,
фотоните са впили дигитални нокти
в утробата на прожекционната стена.

Тиктакат пиксели,
клавишите се сменят,
клавишите се смеят,
кликове заменят
способността ми
да откликавам
на толкоз много
празнота.

Да си оплетен в себе си ли?
Всеки друг е клетка.
Каторжникът е мазохист,
и по презумпция
интуитивно
нарушава баланса в сивотата...
- дори и свещникът е атеист,
самоизгаря се на клада,
топи се и кади,
припада постепенно,
целува кожата ти,
иска да потъне в нея,
но ще остави само временни следи.